Партньорството – кога изпитваме нужда от него, можем ли да се учим на това, какво е нужно за да се постигне, удовлетворява ли ни общото дело с други хора, какво получавам по време на процеса, а какво давам?
Партньор може да е всичко, човек, предмет, дори въздухът на сцената. Партньор е не само Другия, партньорството започва вътре в мен, в моята нагласа и отношение към него, към себе си и това, за което сме се събрали. Ако в дадения момент присъствам само Аз, занимавам се само със себе си и егото ми ме заслепява, обречен съм на Самота в Творческият момент.Ако изместя вниманието си върху Другото и му се отдам, ако то ме интересува повече от самата мен, имаме шанс да се приобщим.
Много ми харесва описанието за партньорство и съобщничество, което дава Юри Алшиц- руски театрален педагог. Цитирам:
„Относно взаимодействието с партньора на сцената… Преди всичко: главното лично местоимение не е Аз, а винаги е Ти. Това е основно правило. Често ми се случва да укорявам актьорите в това,че на сцената не „играят” със своите партньори, а просто се ограничават да произнасят думите, редувайки се. Сценичната игра с партньора, всъщност, означава едно постоянно взаимно търсене, означава да се намираме, да си помагаме, да се достигаме, да се преодоляваме и да преминаваме заедно сложните възли на композицията. Играта е сполучлива ако се обменя нещо, ако се дарява; ако само се взима, не се получава нищо.
Не бива да се залепяме за партньора, нужно е винаги да му се оставя широко свободно пространство както в движенията така и в провеждането на темата. Всеки ваш ход трябва да разкрива нещо на вашия партньор или да го поставя в условията да го открие. Отворената игра привлича като отворена врата: събужда желание да влезем. И още…В диалога не може да се поставяте над вашия събеседник, да му говорите отвисоко. Нужно е да се оставим да бъдем проникнати от мненията и позициите на другия. Партньорите трябва да са равнопоставени, да са на едно ниво. Както в джаза.
Партньорът бива обичан. Математиката е добра основа за да репетираме с враговете си, Поезията- за да репетираме с приятелите.
Мисля, че в нашето изкуство, основен проблем е обединяването на индивидуалностите. Ако не бъде разрешен не сполучва нито театърът, нито лабораторията, нито училището. Стига се само дотам, да сме една група хора, събрани от една и съща професия. С една дума- синдикат. Тези, които са част от един ансамбъл не могат да търсят психологическият заряд във личните и всекидневни притеснения и занимания. Иска се една обединяваща идея. Не обща, а точно обединяваща.И от високо естетично естество. Вижте…слънцето обединява всичко, което е живо..Не е ли повече от очевидно, че всичко това не би се случило на основата на хоризонталния принцип? Съюзът трябва задължително да бъде от по- висок тип- вертикален. Във вертикалът е по-лесно да се обединим. Ако светлината идва отгоре, по-лесно ще събере всички заедно. Което означава, че само „високото” може да създаде ансамбъла, докато „ниското” няма да успее никога.”
В консерваторията това не се преподава на певците. Защо? Не знам. На инструменталистите още по-малко. Може би това трябва да се застъпи в часовете по камерна музика и пеене с диригент…Макар, че имах двама много добри преподаватели, нищо по темата не съм чула от тях.В НАТФИЗ, или при актьорите, това се учи още в първите часове на първи курс. В театъра този проблем отдавна е признат и големите режисьори работят по събирането на трупа или компания, която функционира на базата на близостта изградена във времето-примери са Станиславски, Гротовски, Брук, Барба, Дарио Фо.
Ето две прости упражнения, създадени с цел постигане на доверие и единство между участниците.
1.”Огледало”- двама актьори застават един срещу друг на разстояние един метър.Единият е обектът, другият огледалото, което го отразява. Първият прави нещо и вторият повтаря неговото движение.Действайте в следния ред: а ) единият актьор е водещ. Вторият актьор е този, който е воден и единствено възпроизвежда движенията на лидера; б) сменете ролите и повторете горното; в) увеличете разстоянието помежду си; г) няма нито „лидер”, нито „огледало”. „Лидерът” води играта заедно с „огледалото” и „огледалото” заедно с „лидерът”. Когато настъпи моментът, в които вече не се разбира кой е водещия и кой е подчинения на него, се отключва ефектът на взаимното отразяване.
2.”Падане”- четирима актьори се нареждат в линия, на метър един от друг.Зад тях застават други четирима- техни партньори. Актьорите, които се намират на предния ред падат назад подред, докато техните колеги ги поемат, хващайки ги само подмишниците, малко преди да докоснат земята.Трябва да се пада без притеснение и без да се огъваме. По свободен и прост начин.Не мислете за момента на приземяването- мислете за полета. Най- важното е да нямаме страх; зад вас е вашия партньор. Направете същото със затворени очи. После, когато се доверите напълно на спасителната способност на вашите колеги, редуцирайте вторият ред на двама човека. Това, което извиква страх е да падаме със затворени очи без да знаем колко човека са отзад. Четирима? Трима? Двама? Един? Или….?
Нещо по-сложно за постигане е следното упражнение на Михаил Чехов:
В процеса на внимание вие вършите вътрешно едновременно 4 действия. Първо: вие държите незабелязано обекта на вашето внимание. Второ- притегляте го към себе си. Трето- сам се устремявате към него. И четвърто- прониквате в него.
Изберете си някой прост предмет. Разгледайте го. За да избегнете „зяпането” на предмета- опишете за себе си външния му вид.
Извършете вътрешно (психически) четирите действия, съставящи процеса внимание: дръжте предмета, придърпвайте го към себе си, устремявайте се към него, прониквайте в него, като се мъчите да се слеете с него. Всяко от тези действия направете отначало отделно, след това съединявайки ги по две, по три и т.н.
Продължете упражнението, като следите сетивните органи да не се напрягат излишно.
Сменяйте обектите на вашето внимание в такава последователност:
1.Обикновен видим предмет
2.Звук
3.Човешка реч
4.Обикновен предмет, извикан в спомена
5.Звук, извикан в спомена
6.Човешка реч(дума или фраза) , извикана в спомена
7. Образ на добре познат човек, извикан в спомена
8.Образ, взет от пиеса или от литературата
9. Образ на фантастично същество, пейзаж, архитектурна форма и т.н., създадени от самия вас.
Упражнявайте се дотогава, докато вниманието с неговите четири действия не стане за вас лесно осъществим единен душевен акт.
Давам си сметка, че следващите упражнения на Рудолф Щайнер ще са по-скоро в единствено информативна плоскост, тъй като за тяхното провеждане е нужна определена предварителна настройка и изработване на умения. Но са ми много любими и се поддавам на изкушението да ги споделя. Отношението към обекта в случая е необходимо условие. Да сме в мир- да присъстваме в процеса внимание без да нападаме или да се защитаваме. В този покой и отвореност можем да станем едно със заобикалящото ни или да сме на една вълна, на едни трептения, така се уеднаквяваме, сливаме.
1.Следващата грижа на ученика е да вниква в света на звуците.Необходимо е да се различават звуците, пораждани от т.н. неживи тела (падащ предмет,звънец или музикален инструмент ) и звуците от живите същества(човек или животно ). Когато чуваме един звънец, ние възприемаме неговия звук; когато чуваме близкия вик на едно животно, освен звуковото усещане, ние ще доловим и вътрешното изживяване на животното, неговата радост и болка. Окултния ученик обръща внимание тъкмо на този вид звуци.Той трябва да съсредоточи цялата си бдителност към това, звукът да му открие нещо, което се намира извън неговата душа.И той трябва да се потопи в тази чужда душевност.Длъжен е да слее своето собствено чувство с радостта и болката, които му се откриват в звуците.Той трябва да се абстрахира от това, какво представляват звуците за него, дали са му приятни или не, мелодични или дразнещи; душата му трябва да се изпълва само от онова, което се разиграва в съществото, от което идват звуците.Който обмислено и планомерно се отдава на подобни упражнения, развива способността, така да се каже, да се слива със съществото, което издава звука.Човек надарен с музикално чувство ще бъде значително улеснен в това душевно упражнение, отколкото немузикалния.И все пак не трябва да смятаме, че музикалния усет вече замества тези упражнения. Като окултен ученик, човек трябва да усеща по този начин цялата природа.
2.Насочете вашето внимание върху даден човек, които изпитва силно и горещо желание. За предпочитане е да се избере онзи момент, когато желанието е най-силно и все още не се знае дали човекът ще постигне желаното или не.Сега окултният ученик трябва да се отдаде изцяло на представите, които той пробужда в своите спомени.Той трябва да постигне възможно най-голямо вътрешно спокойствие за своята душа, да стане сляп и глух за всичко, което го заобикаля. Специално се налага да следи за онова чувство, което тези представи пробуждат в душата му. Това чувство се надига в него както облакът закрива ясния допреди миг хоризонт.Накрая, след многобройни опити,ученикът изживява в душата си едно чувство, което съответствува на душевното състояние, в което се намира наблюдавания човек. И след известно време той установява, че това пробужда в душата му определена сила, която му позволява да има духовни възприятия относно душевните състояния на другите хора.
До голяма степен в този процес трябва да забравим себе си или с други думи да се откажем от контрола върху обекта, просто да сме и да присъстваме адекватно. Контрола е нужен преди старта, за правилната нагласа или в момента на опъване на тетивата и след това, когато проверяваме попадението в целта, а не по време на полета на стрелата. Ако имаме контрол „по време на…”полета или извършването на процеса, значи сме извън концентрация и внимание. Процесът е в полета на пеперудата , нейното закарфичване или упражняване на контрол е равносилно на убийство- смърт на творчеството и изкуството.
Дали удоволствието от общото творчество се получава от това, че се сливаме в едно в желанието си да отдадем дължимото на нещо трето или, че загубваме себе си в живота на това трето.Степента на постигане на третото е в зависимост от готовността ни да се откажем от личните претенции в негова полза. Казват Любовта не е да се гледаме в очите, а да гледаме заедно в една посока и проявяването й не е между нас, а в това, което правим заедно- творчество или дете.Можем ли и как да родим нещо прекрасно и красиво, което вярвам, ни се иска? Но готови ли сме да не осакатяваме отрочето си….Трудно, но не непостижимо- да отстъпим пиедестала на общото, което творим и поемем ролите си на негови служители.За щастливите опитали вкуса на тези мигове, стават реалност думите на Платоновата Диотима:
„На това място в живота- когато човек съзерцава красивото само по себе си, драги Сократе,- каза чужденката от Мантинея- си струва труда той да живее, дори ако му е възможно да избере друг момент.
Какво можем да мислим, каза тя, че ще изпита някой, ако му се случи да види красивото само по себе си, чисто, ясно, без всякакъв примес, несъдържащо човешка плът и телесни цветове и всички други тленни дивотии, но би му било възможно да види самото божествено красиво в неговата единосъщност?Мислиш ли , че става жалък животът на човек, който гледа нататък и съзерцава онова, както подобава, и общува с него?Не си ли даваш сметка, че единствено тук, като гледа красивото по начин, по който то трябва да се гледа, ще му бъде възможно да ражда не призраци на добродетелта, понеже самият той не е докоснал призрак, но действителна добродетел, понеже е докоснал действителността?И че като е родил истинска добродетел и я е отгледал, не му ли се полага да стане любим на боговете и че ако изобщо се полага на някой друг от хората да стане безсмъртен, то това не се ли полага преди всичко на него?”
