THE KING'S SPEECH - "ДА БЪДЕШ ИЛИ НЕ", ВЧЕРА ДНЕС И УТРЕ

Желанието да се справим или не с един дефект- желание или не да се срещнем със себе си. Дефектът- върха на айсберга на нашите проблеми или констелацията от проблеми наречена човешко същество.Справянето с личен проблем- дълъг път на надмогване и себеприемане.
Един принц който не иска или се страхува да бъде крал, до такава степен, че не може дори да произнесе болната дума- ‘king’. Човекът застанал зад Баща си- Краля е редом до брат си- законният престолонаследник, горещо желаещ да остане незабелязан в сянката им, избледнял до сливане със собствената си Сянка. Страхът от Отговорността, страхът от собствената си Сила, отказ от заявяване на Себе си. Страхът да избереш сам Съдбата си и да опровергаеш Другите желаещи да правят Твоят Избор, изземайки Твоят Глас и Твоят Живот. Достигането на зрялост, даваща ти смелост да си вземеш правото на Глас, Избор и Живот.
Мисли,чувства се връщаха в мен докато гледах филма, спомняйки си кошмарните моменти на срещи със себе си- стъпала надолу към вътрешната бездна, в личната ми адска пропаст и драпането обратно нагоре, което със задоволство едва сега проследявам. Гледах отново собствения си проблем- неспособността да издам звук и прогресивно заекване, заради подтиснат гняв. Гняв трупан години наред, а може би и цял живот, тъй като никога не са ми казвали, че имам Права и то дадени по рождение. Правото да съм себе си и да съм уважавана за това. Правото да уважавам сама себе си, желанията си и изборите си. Правото да съм доволна от себе си и да се харесвам, независимо от мнението на Света.
Подтискането на собствената Природа, води до обезличаване и стигане до неспособност за различаване на вътрешните импулси и лишаване от възможност за следването им. Ако човек, левак като Албърт, бива преучен да използва дясната си страна, за да бъде нормален или като всички, той наистина става безпомощно обикновен, защото е лишен от силата си- същността си. В желанието си да отключа катинарите на съзнанието си, аз опитах да направя обратното- да развия другата „несилната” половина на мозъка си, та „неразвитата” дясна половина да помогне на „развитата”, но блокирана дясна страна. Дълго време се учих да пиша с лявата ръка.
„Мисълта на принца е достатъчна, за да може да изговори думите”- думи, които трябва да висят по стените на всички класни стаи по пеене. Това, което чуваш докато издаваш звуци е лъжовно и от мисълта и представата за звука, зависи качеството му. Това преживях с един прекрасен доктор в Амстердам. След като изслуша„оплакванията” ми каза: „Я, да чуем как броиш до 10”. Аз броя. Свършвам. Той взима два къса хартия и ги доближава до ушите ми. „Пак брой”.Докато аз броя, той произвежда шум, мачкайки хартийките. Според него и околните, при вторият опит, звука е по-добър. Доктора във филма, надминава дори гореспоменатото. Той кара пациента си да произнася текст, докато в ушите му звучи не шум, а нещо изключително вдъхновяващо-музиката на Моцарт. Звуците стопяват гнева и разтварят душата, която с радост освобождава гласа.
Текста, които Албърт изговаря, вместо моето броене, е монологът на друг принц- Хамлет. Да бъдеш, да се бориш или не…Дали е по-достойно да стоиш изправен срещу стрелите на Съдбата или да се примириш, да се откажеш, да заспиш- да се откажеш , да се изключиш от чуствата и желанията си, да засънуваш наяве, за да не виждаш действителността, която не ти харесва и накрая да умреш- да се откажеш от себе си и телесната ти обвивка да дочака края на дните ти без твое участие.
Идентификационната криза не подминава дори един принц- нужна подготовка към сливането с образа на Краля. Дали съм достоен за това, което ми се предлага и имам ли, разрешавам ли си да заема това място. Чувствам ли се неловко на трона, в моя случай на сцената; мога ли да изисквам вниманието и подчинението на поданиците- публиката; уверен ли съм, че имам какво да кажа, та гласа ми да не трепне или заекването да изчезне.
Бавно, но сигурно човек стига до вика излизащ от най-дълбокото му- „Аз имам глас” или „Това, което искам да кажа, заслужава да бъде чуто”! Чрез гласа се заявявяме, изразяваме съкровеното, изричаме клетвата по време на коронацията, отправяме молитва или проклятие.
Бях дала правата върху живота и гласа си в ръцете на друг човек. Защото не исках и ми беше по-лесно да не отговарям за действията си или да отстоявам желанията си.Беше по-лесно да не бъда.Загубих себе си и впоследствие всичко.
Аз не получих гласа си и живота си обратно.Аз ги отработих, заслужих отново.Платих цената. Усилията да се опозная, да спра да се крия, да не се срамувам от себе си, да се науча да се разголвам вътрешно и спокойно да дишам докато казвам „Това съм аз”.